Повелително наклонение в потребителския интерфейс

(Резюме: статията представя два стила на надписване – „Изтрий файл“ / „Изтриване на файл“ – и подкрепя прилагането на втория.)

Нека разделим текстовете в потребителския интерфейс (ПИ) на три групи. За първите две надписването на български не е спорно.

  • А) Указания към потребителя: повелително наклонение, учтива форма (Enter password – Въведете парола).
  • Б) Заглавия на прозорци и менюта: именни словосъчетания (the Edit menu – менюто „Редактиране“, the Open File dialog box – диалоговият прозорец „Отваряне на файл“).

Контролите от третата група можем да надписваме по два начина. Ще ги наречем условно „именен“ и „заповеден“.

  • В) Контроли, предизвикващи действие или смяна на състояние (елементи от менюта, бутони, полета за отметка):
    • именен стил – с именни словосъчетания: Delete – Изтриване, ☑ Show grid – ☑ Видима мрежа;
    • заповеден стил – с глаголи в повелително наклонение, ед.ч.: Delete – Изтрий, ☑ Show grid – ☑ Показвай мрежа.

Ще разгледаме накратко мотивацията зад двата стила, като започнем с малко помощни разсъждения.

(1) Повелителното наклонение означава заповед, молба или съвет от подателя към получателя на съобщението. Средството за предаване на съобщението може да е най-различно: пряка устна заповед, автоматично възпроизвеждан звукозапис, предупредителна табела или надпис върху дисплей. Когато видим заповеден надпис върху врата или табела, обикновено го приемаме като указание за себе си и евентуално го изпълняваме (например, за да не ни набие охраната или да не ни сгази влак). Когато върху машина има надпис в повелително наклонение, той е упътване за оператора, например „1. Поставете заготовката. 2. Спуснете предпазния щит. 3. Нагласете оборотите.“ и т.н.

(2) За работата на произволно устройство с ръчно управление, например кафемашина, няма никакво значение какво е изписано или нарисувано на бутоните му. Бутоните не издават „заповеди“, а просто задействат съответните механизми. За софтуера надписите също нямат значение. Щракването върху виртуалните бутони просто стартира подпрограми. Надписите върху бутоните са предназначени не за машината, а за оператора, за да го осведомят за последствията от натискането им. Затова при обикновените машини те обикновено представляват максимално съкратените имена на действията, които ще бъдат предизвикани: „Запалване“ [на двигателя], [Приготвяне на] „Мляко с какао“, „Вкл“ [ючване на захранването] и пр.

Именният стил на надписване се базира на наблюденията (1) и (2). Подател на текстовете в ПИ е програмистът, средството за общуване е логиката в софтуера, която ги визуализира, получател е потребителят. Повелителното наклонение обозначава съвети и подкани от програмиста към потребителя (група А), а надписите на всички контроли (групи Б и В) представляват имената на предизвикваните от тях последствия, написани и разположени от програмиста, за да осведоми потребителя кой бутон на кое действие или състояние отговаря. Така софтуерът изглежда точно като всички останали машини от ежедневието ни.

(3) Хората не са естествено предразположени да боравят с машини.

(4) Хората са естествено предразположени да общуват със себеподобни. Във връзка с това са склонни да персонифицират всичко, което има достатъчно сложно поведение.

(5) Тъй като е създаден – най-общо – да автоматизира обработката на данни, софтуерът по дефиниция имитира разумно поведение (макар и тясно специализирано), което лесно може да задейства човешката склонност към персонифициране.

Заповедният стил на надписване приема (3) за проблем и използва (4) и (5), за да го реши, като прикрие (2). Той внушава представата, че част от надписите на екрана (група В) са предназначени за машината, а не за оператора. Така потребителят се чувства по-уютно – той „общува“ с компютъра, като му „посочва заповедите, които трябва да изпълни“, вместо просто да управлява безлично устройство. Когато щракне върху надписаната контрола, потребителят възприема себе си като подател на съобщение със съответния текст, а компютъра – като получател, който разбира това съобщение.

Въпреки че съм съгласен с наблюдение (3), лично според мен тази илюзия е ненужна и дори вредна, точно поради естествената ни склонност да персонифицираме. За програмистите, каквито са повечето доброволни локализатори, нагласата „заповядвам на компютъра“ е естествен, удобен мисловен „пряк път“, защото те постоянно пишат текстове, които компютърът „чете“. Никой програмист обаче и за миг не се заблуждава, че има насреща си разумен получател. Но за редовите потребители компютърът е „черна кутия“. Те лесно могат да се вживеят в представата, че заповядват на разумно същество и то им се подчинява. Така несъзнателно започват да очакват от машината далеч по-разумни реакции, отколкото са налице, със съответните неприятни последствия.

Допълнителни съображения

  • Заповедните форми са по-къси от отглаголните съществителни (Отвори файл / Отваряне на файл). Но оригиналните надписи не са на книжовен английски. Те са на съкратен „телеграфен“ език, възникнал заради ограничения навремето брой знаци върху екрана, например Connect to database вместо Connect to а/the database. Ако дължината е проблем, същият „телеграфен“ подход е възможен и на български, например „Запис – файл“ или „Избор – всичко“. Освен това за много действия вместо отглаголно съществително може да се използва обикновено, по-късо и от заповедната форма: избиране – избери – избор, преглеждане – прегледай – преглед, редактиране – редактирай – редакция и т.н.
  • На пръв поглед оригиналните английски надписи са в заповедна форма. Първо обаче, те не са еднозначни, защото тази форма съвпада с инфинитива, и второ, при превод изобщо не е задължително да се копира синтактичната структура на оригинала. Ако указанията за преводачи на съответния проект не изискват изрично заповедна форма, изборът на стил остава за локализиращия екип. Понякога фразата очевидно не може да се тълкува с повелително наклонение, например View letter не може да се преведе „Разгледай писмо“, защото действителната „заповед“ от потребителя към софтуера би трябвало да бъде „Дай ми възможност аз да разгледам писмото“. В професионално локализирания или оригинален софтуер на немски, френски, испански и руски надписите на бутоните и в менютата обикновено са в инфинитив. Това, разбира се, не е абсолютно правило. Например българските, македонските, норвежките и други версии на софтуера на „Майкрософт“ са в заповеден стил.
  • Неутралните формулировки на именния стил пасват на всякакъв контекст. Понякога програмите използват един и същ текст като команда и като заглавие и преводът му трябва да се формулира така, че да подхожда навсякъде. Освен това при заповедния стил преводачът задължително трябва да проучва контекста на всеки текст, за да избере форма, например Save settings може да бъде „Записване на настройките“ (заглавие на прозорец), „Запиши настройките“ (бутон) или „Записвай настройките“ (поле за отметка). Това има сериозно значение, ако преводаческият ресурс е ограничен, защото често става въпрос за хиляди и десетки хиляди надписи.
  • При използване на екранен четец компютърът произнася надписите на глас. Ако те са заповеди от потребителя за самия компютър, за много потребители вероятно ще звучат неуместно (например „Отворѝ файл!“, произнесено от компютъра).
  • Съкратените английски фрази в оригинала понякога описват действия на потребителя, а не на софтуера, като Read letter или Change settings. Именното надписване пасва без изменения: Четене на писмо, Промяна на настройките. Заповедното надписване изисква смяна на глагола: Покажи писмо, Отвори настройките.
  • И двата стила могат да предизвикат както положителна, така и отрицателна емоционална реакция (следват приблизителни цитати по памет от едновремешните обсъждания по този въпрос):
  ЗА ПРОТИВ
 „Отваряне“, „Затваряне“ „Точно като бутоните на нормална машина. Ако искаш, натискай, ако не искаш, недей.“ „Все едно чета етикети на буркани. Нищо не ми подсказва, че това са команди.“*
 „Отвори“, „Затвори“ „Звучи ми съвсем естествено, аз командвам компютъра.“ „Ако идеята е да говоря на софтуера като на човек, аз никога не бих заповядвал така грубо на човек.“

* Всъщност идеята на именния стил е точно че надписите не са команди, а имена, така че тази критика се свежда до „Искам надписите да са команди“.

Create your website with WordPress.com
Get started
%d блогъра харесват това: